Вчера попаднах случайно на следната група във Facebook - "Аз обичам приятелите си". И веднага, съвсем спонтанно, кликнах "Харесва ми".
Това ме накара да се замисля колко от така наречените мои приятели наистина мога да нарека такива и с ръка на сърцето да заявя, че истински обичам... Много малко. Да не кажа, че се събират на пръстите на едната ми ръка. Това е малко тъжно, като се замисля колко десетки и дори стотици хора съм срещнала по пътя си и с колко много от тях съм прекарвала чудесни моменти.
Това ме накара да се замисля колко от така наречените мои приятели наистина мога да нарека такива и с ръка на сърцето да заявя, че истински обичам... Много малко. Да не кажа, че се събират на пръстите на едната ми ръка. Това е малко тъжно, като се замисля колко десетки и дори стотици хора съм срещнала по пътя си и с колко много от тях съм прекарвала чудесни моменти.
Но годините ме научиха да допускам близо само доказани във времето приятели. Такива, които ме харесват, даже и когато съм мъртво пияна, истерична или неадекватна. Които ме понасят, когато се държа като свиня. Които знаят защо го правя и не ми се сърдят. Такива, на които не е нужно да обяснявам какво ми е, защото се чувстваме...
С тези хора времето няма значение. Може да сме били заедно вчера или да не сме се виждали няколко години - всичко си е както е било винаги, сякаш никога не сме се разделяли....
Естествено, че всеки се е променил. Просто важното е, когато сме заедно да сме си същите.... А явно въобще не е лесно, щом толкова малко хора го могат...
Наистина са много малко - точно пет човека. Обичам ги, много... И им благодаря безкрайно. Ние си знаем за какво.
