Блогър или обикновен комплексар?...

Каня се от 100 години да напиша нещо ново. Редовно чета блоговете на двама приятели, радвам им се, коментирам и (мисля, че) ги подкрепям, макар и виртуално... А в същото време в главата ми скачат и тичат хиляди мисли, които ми се иска да бъдат споделени, пък сякаш нещо не ми се започва...

Скоро изтеглих всички сезони на Sex & The City и започнах да ги гледам от самото начало. Искрено се забавлявах, буквално крадях всяка свободна минута, за да изгледам поредната серия. И без да искам започнах да правя аналог между филма и тези токова модерни напоследък блогове. Виртуалното пространство буквално гъмжи от всякакви компетентни момиченца, които искат да бъдат чути. Пардон, четени. Пишат, нищят актуалните проблеми на човечеството и дават съвети… Може би всяка от тях искрено вярва, че е една нова Кари Брадшоу…, знам ли?...

Естествено, че няма лошо. Рано или късно човек има нужда да си излее душата, да разкаже за хубавото и лошото, тъжното и веселото…

И все пак, колкото и да се старя да бъда толерантна (и да не си показвам рогата), не мога да си затворя очите за нещо, което (по мое скромно мнение) доста дразни. А именно онази част от тези така наречени писателки, които са страшно активни, страшно компетентни и буквално пускаш чешмата и техните „творби” вече текат, а всъщност са претъпкани само с глупости…

Както казваше един приятел: „В България всеки втори е или каратист, или китарист” Е, бих добавила „или блогър”. Те пишат ежедневно и играят разстроени, ако седмица примерно не са пост-нали нищо. Разбират от всичко, вълнува ги всичко. И най-важното – знаят отговора на всеки въпрос и решението на всеки проблем.

А може би най-дразнещото в цялата ситуация е стилът на тези мили креативни създания. Безкрайни изречения, наблъскани с отнесени метафори и странни словосъчетания, цитати, препратки, алюзии… стра-а-а-ашна работа. Сякаш целта преди всичко е четейки да си кажеш „Бреей, гледай как можело да пише това девойче”… А всъщност леко ми идва да го намеря това „талантливо” същество и да му плесна едно шамарче. Ей така, с добро, малко поне да се усети, че е време да слезе на земята.

Веднага давам пример. ОК, няма да споменавам „автора”:

„Пространството във вакуума около мен се е наслоило с полепнал по душата ми лепкав катран. Искам да го дишам, да се накажа, не заслужавам нещо по-чисто. Топлата алена мъгла ме задушава. Няма смисъл да мечтая за розови златопурпурни облаци пълни с надежди. Нямам право да ги имам ”….

Боже мили!!! Защо искаш да натресеш на целия свят такава кретения, бе, рожбичко? Мислиш ли, че не е по-добре просто да кажеш „Гадно ми е”?.... Не знам. Сигурно не е моя работа, но съгласете се, че това е хипер идиотско. И за съжаление такива непрекъснато извират. И са навсякъде...

Както и да е. Сигурно с годините съм станала заядлива, хахаха….
Хайде, лека вечер ;)