Началото

Всяко нещо си има начало.

Не искам да казвам "... и край", защото е глупаво да започваш нещо с нагласата, че рано или късно ще свърши. В този случай подозирам, че ще свърши, когато ми писне, но като знам как се паля по такива неща, може и да не е много скоро.

Да си призная честно, не съм сигурна нито какво да пиша, нито защо започнах, но може пък и да се получи нещо интересно, знам ли ...

Истината е, че понякога наистина имам нужда да говоря. Даже имам познати, които ми се подиграват, че не само "понякога", а направо никога не спирам да говоря. Не мисля, че е точно така. Има моменти всякакви. Понякога ми се говори. Понякога ми се мълчи. Но докато мълча, имам нужда да споделя това, което ми се върти в главата. не с конкретен човек, а просто да си споделя, да си го имам черно на бяло за себе си... И може би точно за такива ситуации е прекрасно (поне за мен) да седнеш и да си напишеш някъде няколко думи. Чувствам се някак уютно, когато го правя...

Преди пишех в тефтери. Имах много, може би над 20. Дебели, с твърди корици, от тези годишните фирмени календари, с дата на всяка страница. Ако седнеш да ги разглеждаш чисто изследователски, тези тефтери си бяха истински съкровища. Изписани от кора до кора с всякакви неща - умни, глупави, забавни, тъжни, пиянски откровения, любовни разкрития, драсканици, рисунки... Към страниците закачах с телбод или тиксо всякакви хвърчащи листчета, на които съм си записала нещо "ценно", но ме е домързяло да го препиша в тефтера. Почти на всеки лист имаше залепени изрезки от цигарени кутии, от кибрити, опаковки от дъвка, станиолче от бонбон и всякакви боклучета, които си бях кръстила "приложения". Дори си спомням, че веднъж залепих една банкнота от 10 лева - старите, сините, с Георги Димитров. Тъкмо бяха излезли от обръщение (значи е било около 1996 - 1997) и реших, че е много "важно" да ги запазя тия 10 лева за бъдни времена, когато няма да ги има никъде.

Между страниците имаше толкова много допълнително лепнати и прикрепени неща, че трябваше да омотавам тефтерите с ластици, за да могат да се затворят все пак. Въпреки това, много държах да има "приложение" към всяко написано нещо - конкретен предметен спомен, така да се каже, от въпросната вечер или случка. Даже си спомням, че в един тефтер бях залепила цял хартиен паун - от тези, забодените на клечка, на които им се разтварят опашките и стават като ветрило - доста кич. Помня, че го взех от някакъв шарен коктейл... Но като се замисля, кога пък съм пила коктейли аз?... Чудна работа, като знам с какъв замах обръщах чашите с чист джин тогава... (Между другото не съм пила джин от 15 години, не мога да понасям. Как съм го пила преди, не знам... детска работа.) Както и да е.

Този тефтер с пауна беше специален. В него пишехме с още две мои приятелки - най-близките ми по онова време. Идеята беше всеки път, когато на някоя от нас й се случи нещо интересно, да го опише в тефтера. Истината е, че човекът, който пишеше най-много (да не кажа почти всичко) бях аз. Да, има тук-там няколко страници, написани и от тях двете. Но това се случваше ужасно рядко, след хиляди увещания и даже заплахи от моя страна, че не е честно да пиша само аз. Все пак идеята беше това да бъде "нашият", а не "моят" тефтер. Обикновено те ми разказваха какво се е случило (ако не сме били заедно) и аз го разказвах в тефтера - за да остане "за бъдните времена". Да си призная, има доста забавни неща, които и до днес си спомням и чета с истинско удоволствие...

Времето си минаваше, постепенно пътищата ни се разделиха и започнахме да се виждаме и да се чуваме все по-рядко. Едната ми приятелка се омъжи много млада (сега има син на 13 години) и заживя с мъжа си. Другата девойка пък се премести да живее при гаджето си (сега и двамата са в Америка). Свикахме "съвет" кой да запази тефтера и естествено, трябваше да остане при мен, защото в него имало много компрометиращи неща, които половинките им не трябваше да научават. В моя живот също имаше човек, който не беше желателно да чете всичките ни пиянски и идиотски приключения, но нали съм бяла и добра (само когато поискам) ... в името на каузата, тефтерът остана при мен. Облепих го целия с дебел гафър тейп, така че да не може да се отваря и го прибрах.

Минаха доста години. Преместих се да живея на друго място, с приятелките ми съвсем се разминахме. Т.е . само се чувахме по телефона и то рядко. А се виждахме още по-рядко - веднъж на 1-2 години. Дори с едното момиче имахме много неприятна ситуация, след която на й проговорих почти 6 години. В последствие уж разчупихме леда, но никога няма да е същото, а и аз вече не я чувствам. Никаква ми е.

С другата мацка си останахме много близки, въпреки разстоянията и времето. Вече цели 17 години. В живота и на двете ни се случиха много катаклизми - хубави, лоши, много лоши... Но чувството, че някъде, макар и на хиляди километри, има човек, когото можеш да наречеш приятел, топли и те кара да се чувстваш някак уютно...

А тефтерът още е в мен. През годините няколко пъти го изваждах и разлепвах, за да го чета. Знам всяка страница наизуст и въпреки това, всеки път го разлиствам с истинско вълнение и едно много топло и мило чувство.

Отдавна не пиша в тефтери. Спрях преди около 3 години. Нещо се пречупи. Спрях да имам нужда да споделям, предпочитах да разговарям сама със себе си... най-често на глас. Не исках да ангажирам никого и не исках да оставям следи по хартията, които да свидетелстват за разбития ми живот.

Но тук може би ще е по-забавно. Ако не забавно, със сигурност ще бъде по-различно. Пък човек винаги има нужда от промяна. И без това никой не ме познава. Освен, разбира се, тези, които искам да ме познават и които (вероятно) ще ме познаят и без да се представя.

Да видим...
Може пък да излезе нещо хубаво...