петък, 28 май 2010 г.

80's Hair Metal


От известно време активно съм се отдала на музикални спомени.
Имам си такива дни, в които направо физически изпитвам нужда да слушам само любима музика.

Сега съм на вълна стария хард рок от 80те. Преди няколко дни започнах с Van Halen - всички албуми. По няколко пъти. Разбира се, отделих на Love Walks In към стотина слушания (това го правя всеки път).


Сега съм с Def Leppard (супер, супер, супер любими!), имам си и още за следващите дни - Cinderella, Extreme, The Cult, L.A.Guns, Mr. Big, Motley Crue... Приготвила съм си само неща, които винаги слушам с особени сантименти и може би докато съм жива ще свързвам с много специални моменти от живота ми. Пазя в съзнанието си кадри, очи, аромати. Чувствам, че с музиката си ги връщам..., макар и само докато тече парчето... Да, става ми тъжно, но и хубаво....
Тъкмо започна Have You Ever Needed Someone So Bad и ме върна доста години назад... Времето от тогава страшно ми липсва и винаги ще чувствам празнина, когато си спомням, зная. Но сега съм щастлива по друг начин и мисля, че най-после стигнах до пристанището, което толкова време тръсих...
Вече вярвам - няма случайни неща...

сряда, 26 май 2010 г.

Психология на жената-нарцис

Тя е самовлюбена и самоуверена.
Вярва, че изглежда перфектно и залага на това.
Никога не забравя да пооправи косата си и заучено цупи устни в огледалото.
Тя винаги е заобиколена от хора.
Има много приятелки, които са най-забавните и най-страхотните на света.
Забавлява се бурно, ходи на шумни партита и често не спи в къщи.
Тя е прикрита и не обича да обсъжда личния си живот.
Мрази, когато другите знаят, че има проблем.
Старае се животът й отстрани да изглежда винаги розов, макар далеч да не е такъв.
Тя флиртува непрекъснато и задължително. С всеки мъж.
Стои на бара, пуши предизвикателно и се усмихва привидно небрежно, но очите й обещават.
Искрено вярва, че не се е родил мъжът, който може да й устои.
Тя изневерява. Без да изпитва вина.
Твърди, че го прави, защото "има нужда".
А вероятно причината е поредното себедоказване, ...че все още е толкова наустоима.
Тя наранява. Но мрази да бъде наранявана.
Приема любовните разочарования като лична загуба в поредното състезание.
А такива случки още повече я амбицират да докаже неустоимата си харизма.
Животът й продължава да си тече както обикновено. Години наред.
И да се измерва в неясни любовни взаимоотношения, безкрайни купони, забранени субстанции и разбира се, най-забавните и най-страхотни приятелки на света.

...
Но един ден жената-нарцис решава да забави темпото.
Дали, за да бъде по-различна, или по други причини - и тя не знае.
Сменя кардинално посоката.
Решава, че ще гради нов образ - на кротка, вярна и безрезервно обичаща жена.
Започва да убеждава всички, че всъщност винаги е била такава.
Че нейното щастие е най-безоблачното.
Че нейната любов е най-силната.
Че нейният живот е най-съвършеният....
И се сърди, когато на другите им е трудно да го повярват.
Дори започва да вярва, че всички й завиждат, защото копнеят за живот точно като нейния...
Не й се сърдете, тя никога не е била по-различна.


...
А ти, която четеш и не пропускаш нито дума, разпозна ли се?..

No comment

Винаги ми е било адски трудно да разбера хората, които цял живот гонят най-високата цел с цената на всичко. Те са толкова болно амбициозни, че са готови да убият и майка си, само и само да постигнат, каквото са си наумили...

Направо мога да кажа, че такива изобщо не ги разбирам...



Старая се да не приемам тези хора като нещо важно, защото те никога не могат да бъдат фактор за мен. В моя живот имат смисъл единствено хората, които обичам. Никой друг.

И въпреки това, тези самовлюбени личности така ти се набутват пред очите, че колкото и да се стараеш да ги игнорираш, пак успяват да си пробият път към полезрението ти. Колко типично, всъщност.. В крайна сметка нали точно това е целта им - да ги забележиш...

Желанието да съм първа с цената на всичко винаги ми е било чуждо. Никога не съм била лидер. Харесвам се каквато съм. Една от малкото ми "победи" в училище беше във втори клас, когато моята рисунка спечели първо място в конкурса "Да живее мирът". (Колко соц...) Другата беше в 8-ми подготвителен - избраха ме за комсомолски секретар на класа (до ден днешен не знам защо)... Но кариерата ми в комсомолската управа приключи само след около седмица, защото точно тогава дойде 10 ноември, слава Богу... Затова може да се каже, че не се брои.

Никога не съм била била нахъсана за състезания и какъвто и да е тип надпревари. (Само на сантасе бях много силна преди, но не съм играла отдавна и трябва да си припомня какви точно бяха правилата.) Вероятно затова ми е трудно да разбера хора, за които целият живот е състезание - независимо дали става въпрос за някаква наистина сериозна цел или за поредното актуално приложение във Facebook.

Познавам такива, които по цял ден и цяла нощ нищят Mafia Wars стратегии, берат мушмули, доят кози или отговарят на въпроси за световни столици, само защото някой от приятелите им е с по-висок резултат.... Сякаш не могат да заспят, ако някой е с повече точки...

Ето една много нагледна случка - абсолютно действителна:

Омагьосваш някой мъж, само за да угодиш на егото си, че си неотразима. Лекичко малко по малко започваш да го правиш на луд и да го въртиш на малкия си пръст. Кръшкаш на така нареченото си "гадже" без никакви притеснения и след 2-3 месеца го зарязваш, "защото той не е това, от което имаш нужда". Ето и черешката - след крайно болезнената за него раздяла, започваш стриктно да следиш всяка негова стъпка, да проучваш достоверността на евентуални негови нови връзки и дори да го ревнуваш от всяка доближила го жена... Само за да си докажеш, че да срещне по-добра от теб е абсолютно невъзможно... И си вярваш, че нещата стоят точно така... Ха-ха-ха!

Ба-а-а си хората!

Всъщност, погледната в чистия й вид, амбицията не е нещо лошо. Разбира се, че човек трябва да си поставя цели.

Но не и по този начин. Това си е чиста болест. И никой не може да ме накара да приема такива хора за нормални...

вторник, 25 май 2010 г.

Началото


Всяко нещо си има начало.

Не искам да казвам "... и край", защото е глупаво да започваш нещо с нагласата, че рано или късно ще свърши. В този случай подозирам, че ще свърши, когато ми писне, но като знам как се паля по такива неща, може и да не е много скоро.

Да си призная честно, не съм сигурна нито какво да пиша, нито защо започнах, но може пък и да се получи нещо интересно, знам ли ...

Истината е, че понякога наистина имам нужда да говоря. Даже имам познати, които ми се подиграват, че не само "понякога", а направо никога не спирам да говоря. Не мисля, че е точно така. Има моменти всякакви. Понякога ми се говори. Понякога ми се мълчи. Но докато мълча, имам нужда да споделя това, което ми се върти в главата. не с конкретен човек, а просто да си споделя, да си го имам черно на бяло за себе си... И може би точно за такива ситуации е прекрасно (поне за мен) да седнеш и да си напишеш някъде няколко думи. Чувствам се някак уютно, когато го правя...

Преди пишех в тефтери. Имах много, може би над 20. Дебели, с твърди корици, от тези годишните фирмени календари, с дата на всяка страница. Ако седнеш да ги разглеждаш чисто изследователски, тези тефтери си бяха истински съкровища. Изписани от кора до кора с всякакви неща - умни, глупави, забавни, тъжни, пиянски откровения, любовни разкрития, драсканици, рисунки... Към страниците закачах с телбод или тиксо всякакви хвърчащи листчета, на които съм си записала нещо "ценно", но ме е домързяло да го препиша в тефтера. Почти на всеки лист имаше залепени изрезки от цигарени кутии, от кибрити, опаковки от дъвка, станиолче от бонбон и всякакви боклучета, които си бях кръстила "приложения". Дори си спомням, че веднъж залепих една банкнота от 10 лева - старите, сините, с Георги Димитров. Тъкмо бяха излезли от обръщение (значи е било около 1996 - 1997) и реших, че е много "важно" да ги запазя тия 10 лева за бъдни времена, когато няма да ги има никъде.

Между страниците имаше толкова много допълнително лепнати и прикрепени неща, че трябваше да омотавам тефтерите с ластици, за да могат да се затворят все пак. Въпреки това, много държах да има "приложение" към всяко написано нещо - конкретен предметен спомен, така да се каже, от въпросната вечер или случка. Даже си спомням, че в един тефтер бях залепила цял хартиен паун - от тези, забодените на клечка, на които им се разтварят опашките и стават като ветрило - доста кич. Помня, че го взех от някакъв шарен коктейл... Но като се замисля, кога пък съм пила коктейли аз?... Чудна работа, като знам с какъв замах обръщах чашите с чист джин тогава... (Между другото не съм пила джин от 15 години, не мога да понасям. Как съм го пила преди, не знам... детска работа.) Както и да е.

Този тефтер с пауна беше специален. В него пишехме с още две мои приятелки - най-близките ми по онова време. Идеята беше всеки път, когато на някоя от нас й се случи нещо интересно, да го опише в тефтера. Истината е, че човекът, който пишеше най-много (да не кажа почти всичко) бях аз. Да, има тук-там няколко страници, написани и от тях двете. Но това се случваше ужасно рядко, след хиляди увещания и даже заплахи от моя страна, че не е честно да пиша само аз. Все пак идеята беше това да бъде "нашият", а не "моят" тефтер. Обикновено те ми разказваха какво се е случило (ако не сме били заедно) и аз го разказвах в тефтера - за да остане "за бъдните времена". Да си призная, има доста забавни неща, които и до днес си спомням и чета с истинско удоволствие...

Времето си минаваше, постепенно пътищата ни се разделиха и започнахме да се виждаме и да се чуваме все по-рядко. Едната ми приятелка се омъжи много млада (сега има син на 13 години) и заживя с мъжа си. Другата девойка пък се премести да живее при гаджето си (сега и двамата са в Америка). Свикахме "съвет" кой да запази тефтера и естествено, трябваше да остане при мен, защото в него имало много компрометиращи неща, които половинките им не трябваше да научават. В моя живот също имаше човек, който не беше желателно да чете всичките ни пиянски и идиотски приключения, но нали съм бяла и добра (само когато поискам) ... в името на каузата, тефтерът остана при мен. Облепих го целия с дебел гафър тейп, така че да не може да се отваря и го прибрах.

Минаха доста години. Преместих се да живея на друго място, с приятелките ми съвсем се разминахме. Т.е . само се чувахме по телефона и то рядко. А се виждахме още по-рядко - веднъж на 1-2 години. Дори с едното момиче имахме много неприятна ситуация, след която на й проговорих почти 6 години. В последствие уж разчупихме леда, но никога няма да е същото, а и аз вече не я чувствам. Никаква ми е.

С другата мацка си останахме много близки, въпреки разстоянията и времето. Вече цели 17 години. В живота и на двете ни се случиха много катаклизми - хубави, лоши, много лоши... Но чувството, че някъде, макар и на хиляди километри, има човек, когото можеш да наречеш приятел, топли и те кара да се чувстваш някак уютно...

А тефтерът още е в мен. През годините няколко пъти го изваждах и разлепвах, за да го чета. Знам всяка страница наизуст и въпреки това, всеки път го разлиствам с истинско вълнение и едно много топло и мило чувство.

Отдавна не пиша в тефтери. Спрях преди около 3 години. Нещо се пречупи. Спрях да имам нужда да споделям, предпочитах да разговарям сама със себе си... най-често на глас. Не исках да ангажирам никого и не исках да оставям следи по хартията, които да свидетелстват за разбития ми живот.

Но тук може би ще е по-забавно. Ако не забавно, със сигурност ще бъде по-различно. Пък човек винаги има нужда от промяна. И без това никой не ме познава. Освен, разбира се, тези, които искам да ме познават и които (вероятно) ще ме познаят и без да се представя.

Да видим...
Може пък да излезе нещо хубаво...