end of the year.......

                                 

В началото на всяка година всеки си прави списък с желания за случване – по възможност до идния декември. И, естествено, в края на годината започват равносметките - по подразбиране някак. Сякаш е задължително човек да отчита сам пред себе си  колко „да” и колко „не” са се случили....

                           

Струва ми се прекалено педантично, отличническо някакво. Не е ли по-важно да ти е било хубаво, даже и с всички глупости, които си сътворил през годината?....  Харесвам си всички издънки и си ги искам, мои са си. Не искам да съм безгрешна и преизпълняваща планове. Хората са го казали - колкото по-розово, толкова по-гнило – проверено е....  

Затова, скъпи мои приятели, познати, близки, не толкова близки, роднини, колеги, съседи, съученици и други:

                          

Носете си новите дрехи и се опитайте по-често да цените уникалността на момента, защото той никога няма да се повтори. Пожелавам ви една прекрасна година, която да остави топъл спомен в сърцата ви... 

И няма нужда от покриване на нормативи – ударниците никой не ги обича :) 

Бъдете здрави и се обичайте!

Instead of Good bye

               
Два дни с един от най-близките хора в моя живот.

Колко отдавана ми липсваха.

И някак не бяха достатъчни.

Но съм щастлива, че все пак се случиха.

Часове разговори, недостатъчни отново.

Вечеря, наздравици и пак разговори.

Спомени.

Става ти малко тъжно, че онова време завинаги си е отишло.

Но ти е хубаво и уютно, че има някой, с когото да си го спомняш.

Празни бутилки алкохол и блеснали очи.

Лека нощ.


Сутрешно кафе.

Ръчно свити цигари.

Тютюн с аромат на шоколад .

Толкова, толкова приятно.

Споделяне и признания.

Благодарност, която не е нужно да се изказва.

Да, точно тези минути ми липсваха.

И отново ги имахме.


….


Последни часове.

Искам някак да наваксам предварително за месеците до следващата среща…

Летище, забързани непознати хора.

Гърлото ми се е стегнало, сякаш съм яла лепило.

Последни думи.

Усмихвам се и махам с ръка, а отвътре ми идва да викам.

Тръгвам.

Поплаквам си малко. Успявам никой да не ме види.

Хубаво ми е, че тези два дни се случиха.

И че има някой, на когото след толкова години продължавам да се радвам.

И когото ще продължавам да чакам.

Кошутке, обичам те!

Благодаря ти!

Сутрешно

                                                         
Някакво ми е мило и носталгично.
Сънувам странни сънища. Посещават ме призраци от миналото. Почти всяка нощ.
И тази сутрин, с първите глътки от кафето (любимият ми момент от деня, когато цялата къща още спи), си спомних за едно стихотворение, което преди години много често си четях.

Ето го. Едно от най-добрите, които съм чела някога.


След шумните наздравици за щастие.
След клетвите да ме обичат вечно.
След краткото семейно междучасие.
След загуба на кръв и на човечност.

След стражата на женските ми сънища,
в които не успях да се укрия.
След крехките илюзии за бъдеще,
удавени във дългите ракии.

След шепа извинения разплакани,
след розите, след клетвите, след всичко...
В живота ми на пръсти влезе някой.
Без клетви цял живот да ме обича.

Една звезда не е свалил в нозете ми.
Не ми е подарявал лилав здрача.
И стиска зъби, май е от мъжете,
които нямат навика да плачат.

И мислих, само няколко недели,
във райската градина под дървото
споделям с непознатия постеля.

… А всъщност - съм споделяла живота си.



Много хубаво, нали? ...

N.A.T.U.R.A.L.

От доста време ме вълнува един деликатен въпрос…. За един тип девойчета с много характерен тъмен мъх над горната устна… Да си го кажем директно – видим, мекичък, блестящ на слънцето, добре отгледан мустак. Да, да, знам, че това е нещо естествено. А и нали уж мургавите жени били по-екзотични и доста харесвани…

Но не може да спре да ме вълнува въпросът: Колко от тези натурално-екзотични девойки са наясно, че е някак кофти (да не кажа доста кофти) да си жена и да имаш мустаци?…

Дали изобщо забелязват в огледалото този натурален „аксесоар”? Питам дали забелязват, защото поне половината от тях гордо си го носят и дори се правят, че той не съществува… (Такива екземпляри съм виждала, че простооооо….) Извинете, но мустакът е първото нещо, което ти се забожда в очите, колкото и притежателката му да се прави, че го няма.

Затова много държа да напиша на обществено място, няколко неща, които са категорично ЗА-БРА-НЕ-НИ при всички положения:

1. Комбинацията „жена – мустак”

2. Комбинацията „мустак – ярко червило”

3. Комбинацията "мустак - фон-дьо-тен"

4. Комбинацията „мустак – самочувствие до небето”
                                       

Добре де, не са виновни, че са се родили такива… Просто си мисля как не пропускат да премахнат окосмяването от други части на тялото си, а точно мустакът (в средата на лицето все пак!!!) си стои…

Може би никога няма да разбера...

(Fake) Friends Forever

                                                                                      

               

Напоследък все по-често се убеждавам, че това, което аз наричам "приятелство", силно се разминава с представите на други хора за същото. Затова ми е изключително важно да разбера какъв точно трябва да бъде един човек, за да можеш да го наречеш "приятел"...  И има ли задължителни качества, без които не ставаш за "приятел"?...

Трябва ли да бъде представителен, за да можеш да се хвалиш на нормалните простосмъртни, че тази вечер той стои на твоята маса?

Трябва ли да познава известни хора, за да го ръчкаш непрекъснато да те запознава с тях?

Трябва ли да да бъде шумен, забавен, да привлича внимание, да превръща  всеки разговор в представление?

Трябва ли да афишира пред целия свят и най-малките детайли около срещата ви снощи, онзи ден, миналата седмица и т.н.?

Трябва ли да бъде на линия за всяка глупост, за която си се сетил и да влага старание, каквото не би вложил за много по-важни неща?

Трябва ли наистина....?