вторник, 20 март 2012 г.

Имало едно време...


Жълтите стени в кухнята.
Лято е.
Топло.
Слънцето влиза в стаята през зелено-оранжевите пердета.
Има музика.
Кени Роджърс.
Плоча….

Малка съм… 9-10-годишна.
Имам дълга плитка до кръста, червени къси панталони и жълта блуза без ръкави.
Става ми уютно, когато си спомням.
И топло. И тъжно. И малко празно.


Времето нищо не лекува.
Не мисля, че изобщо има нещо вярно в тази “мъдрост”.
Времето само бавно и незабележимо заличава спомените.
Дните минават.
Животът те поема.
Започваш да забравяш.
Първо малки детайли, след това и по-големи….
В съзнанието се запечатват лица, случки, аромати.
Но есенцията малко по малко се отмива.
И един ден, се сещаш за нещо мило.
Което преди е било пред очите ти всеки ден, а не си забелязвал.
Съгласен си да дадеш каквото ти поискат, за да можеш да си го върнеш.
Макар и само за малко.….
И тогава винаги си спомням жълтите стени в кухнята.
И плочата на Кени Роджърс….

Тях никой не може да ми ги вземе.