За лисиците и хората

Има една много особена и лесно забележима порода хора. Аз ги наричам лисици. Хора – лисици.

Няма начин да не познавате поне един такъв екземпляр. Ако случайно не се сещате, загледайте се в хората около вас. Задължително имате поне един такъв „приятел”. Привидно добрички и усмихнати, хората-лисици внимателно те проучват, следят всяка твоя стъпка и не пропускат нищо от това, което се случва с теб. Те са любезни, кокетни, привидно сърцати и загрижени. Мило се интересуват от теб и живота ти. Твърдят, че им липсваш и че им става мъчно, когато не се виждате често. Обещават да са до теб и винаги са насреща "ако има нещо". Дават мило и драго, за да те убедят, че са ти истински приятели и че им пука за теб.....

"Колко мило" биха си казали нормалните хора. И действително би било прекрасно… Само ако беше истина… Но в живота на хората-лисици всичко е роля. Внимателно режисирана. И поведението, и думите, и подсмисълът зад всяка фраза и всичко. Днес ти казват колко си важен за тях, а утре вече говорят зад гърба ти и разказват на всички колко кофти човек си всъщност .

Хората-лисици са влюбени в себе си и са супер активни. Искрено вярват, че са неотразими и че всичко в живота им е перфектно, без нито една грешка. (Разбира се, всеки е длъжен да забележи това.) Не обичат хубавите неща да се случват на някой друг. А когато това все пак неизбежно стане, веднага влиза в действие старата позната схема…

Е, какво да ги правиш… Те просто са се родили такива – лисици. И със сигурност никога няма да излязат от кожата си. Нито от ролята, която цял живот играят… Винаги, когато случаят ме среща с тях, се сещам какво обичаше да казва един много скъп за мен човек….

                                                   
Приятелите са като птиците. Неприятелите не летят.....

                               

Блогър или обикновен комплексар?...

Каня се от 100 години да напиша нещо ново. Редовно чета блоговете на двама приятели, радвам им се, коментирам и (мисля, че) ги подкрепям, макар и виртуално... А в същото време в главата ми скачат и тичат хиляди мисли, които ми се иска да бъдат споделени, пък сякаш нещо не ми се започва...

Скоро изтеглих всички сезони на Sex & The City и започнах да ги гледам от самото начало. Искрено се забавлявах, буквално крадях всяка свободна минута, за да изгледам поредната серия. И без да искам започнах да правя аналог между филма и тези токова модерни напоследък блогове. Виртуалното пространство буквално гъмжи от всякакви компетентни момиченца, които искат да бъдат чути. Пардон, четени. Пишат, нищят актуалните проблеми на човечеството и дават съвети… Може би всяка от тях искрено вярва, че е една нова Кари Брадшоу…, знам ли?...

Естествено, че няма лошо. Рано или късно човек има нужда да си излее душата, да разкаже за хубавото и лошото, тъжното и веселото…

И все пак, колкото и да се старя да бъда толерантна (и да не си показвам рогата), не мога да си затворя очите за нещо, което (по мое скромно мнение) доста дразни. А именно онази част от тези така наречени писателки, които са страшно активни, страшно компетентни и буквално пускаш чешмата и техните „творби” вече текат, а всъщност са претъпкани само с глупости…

Както казваше един приятел: „В България всеки втори е или каратист, или китарист” Е, бих добавила „или блогър”. Те пишат ежедневно и играят разстроени, ако седмица примерно не са пост-нали нищо. Разбират от всичко, вълнува ги всичко. И най-важното – знаят отговора на всеки въпрос и решението на всеки проблем.

А може би най-дразнещото в цялата ситуация е стилът на тези мили креативни създания. Безкрайни изречения, наблъскани с отнесени метафори и странни словосъчетания, цитати, препратки, алюзии… стра-а-а-ашна работа. Сякаш целта преди всичко е четейки да си кажеш „Бреей, гледай как можело да пише това девойче”… А всъщност леко ми идва да го намеря това „талантливо” същество и да му плесна едно шамарче. Ей така, с добро, малко поне да се усети, че е време да слезе на земята.

Веднага давам пример. ОК, няма да споменавам „автора”:

„Пространството във вакуума около мен се е наслоило с полепнал по душата ми лепкав катран. Искам да го дишам, да се накажа, не заслужавам нещо по-чисто. Топлата алена мъгла ме задушава. Няма смисъл да мечтая за розови златопурпурни облаци пълни с надежди. Нямам право да ги имам ”….

Боже мили!!! Защо искаш да натресеш на целия свят такава кретения, бе, рожбичко? Мислиш ли, че не е по-добре просто да кажеш „Гадно ми е”?.... Не знам. Сигурно не е моя работа, но съгласете се, че това е хипер идиотско. И за съжаление такива непрекъснато извират. И са навсякъде...

Както и да е. Сигурно с годините съм станала заядлива, хахаха….
Хайде, лека вечер ;)