четвъртък, 12 септември 2013 г.

Историята на една щастлива мравка



Всеки ден малката мравка пристигаше рано на работното си място и започваше да работи. Трудеше се с радост, произвеждаше и беше доволна.

Един ден шефът - лъва, се учудил, че мравката работи толкова много без надзор - ако тя произвежда толкова без надзор, не би ли могла да произвежда още повече, ако някой следи нейната работа?... Затова той нае една хлебарка, която имаше голям опит като надзорник и изготвяше чудесни доклади.
Първото решение на хлебарката бе да въведе контрол на достъпа за мравката, а след това реши, че й е нужна секретарка, за да й помага с изготвянето на докладите... За тази цел тя нае един паяк, който освен с архивите, се занимаваше и с контрол на телефонните разговори.

Лъвът бе очарован от докладите на хлебарката и я помоли всяка седмица да му дава и графици на производството и анализ на тенденциите, за да ги представя на срещи, специално организирани за тази цел. Това породи нуждата да бъдат закупени компютър и лазерен принтер за хлебарката и в допълнение бе наета една муха, която да ръководи отдел информатика.

Мравката, доскоро продуктивна и весела, бе отчаяна от толкова началници, хартии и срещи, които й отнемаха цялото време! А Лъвът стигна до заключение, че е дошъл моментът да се създаде длъжност „отговорник” за сектора, където работеше мравката. Постът бе поверен на един щурец, чието първо решение бе да закупи килим и ергономичен стол за бюрото си.
Новият отговорник - щурецът, също имаше нужда от компютър и асистентка (която взе от предната си служба), за да му помага да подготвя стратегическия план за оптимизиране на работата и да контролира бюджета за сектора, в който работеше мравката. А тя на този етап вече изобщо не се забавляваше и с всеки изминал ден ставаше все по-мрачна и ядосана....

По същото време щурецът убеди шефа - лъва, че е от абсолютна необходимост да се направи детайлно проучване на средата. А резултатите от него накараха лъвът да забележи, че секторът на мравката вече не произвежда толкова много, колкото преди....

За да се справи със ситуацията, той нае един бухал - известен консултант, да осъществи одит и да предложи решения. Бухалът прекара три месеца в офисите на лъва и направи огромен доклад в няколко тома, заключението от който гласеше: "Има прекалено много персонал в това предприятие..."

Разбира се, първият служител, който беше уволнен, беше малката мравка...  А причините, посочени като аргумент за нейното уволнение, бяха тези: "Служителят проявява липса на мотивация, не достига желаните резултати и има конфликтно поведение" ....


-----------------
Попаднах на този текст случайно, а авторът остана неизвестен. Позната ситуация, със сигурност не само на мен. Както се казва, "много вожд - малко индианец"... :)



                   

сряда, 19 юни 2013 г.

Спомените за баща ми са топли, слънчеви и много тъжни. Винаги ще го помня добър, весел и усмихнат, всеотдаен, винаги готов да помогне на всеки, сръчен и способен да измайстори всичко от всичко...


Той беше човекът, който от съвсем малка ме научи да слушам хубава музика и винаги ще му бъда благодарна за това! Баща ми ме научи, че доверието е най-важното в отношенията между хората и че да лъжеш тези, които те обичат, е грозно. Научи ме да плувам, да пия кафето без захар и да пробивам дупки с бормашина... Баща ми беше прекрасен човек, един от най-специалните в живота ми, любим и болезнено липсващ... Моят татко със златните ръце и златното сърце...
                    
Загубих го преди 5 зими, в един ужасно студен ден на януари... Отиде си тихо, без да се сбогува, без последни думи, без някой изобщо да е очаквал...

Днес трябваше да навърши 69 години...

Винаги ще те обичам, скъпи татко! Честит рожден ден!

петък, 26 октомври 2012 г.

Смисълът...

Скоро научих прекрасна новина, от която се почувствах много, много щастлива!...
Значи все пак се оказа вярно, че на хубавите хора (рано или късно) им се случват хубави неща!
Стана ми толкова мило и уютно!
И за пореден път се убедих кое е най-истинското нещо на света, за което единствено има смисъл да рискуваш, да се лишаваш, да се тревожиш и да не спиш... Да оставиш на заден план суетата, егото и "големите" планове... В името на нещо безценно...

А на всички онези смешни хора с претоварените графици, денонощно звънящите телефони и амбициите до небето мога да кажа само едно:
И най-вълнуващото пътешествие, и най-перфектната кариера, и всичките пари на света не струват и стотинка пред сладкото чувство да целуваш детето си всяка сутрин...

вторник, 20 март 2012 г.

Имало едно време...


Жълтите стени в кухнята.
Лято е.
Топло.
Слънцето влиза в стаята през зелено-оранжевите пердета.
Има музика.
Кени Роджърс.
Плоча….

Малка съм… 9-10-годишна.
Имам дълга плитка до кръста, червени къси панталони и жълта блуза без ръкави.
Става ми уютно, когато си спомням.
И топло. И тъжно. И малко празно.


Времето нищо не лекува.
Не мисля, че изобщо има нещо вярно в тази “мъдрост”.
Времето само бавно и незабележимо заличава спомените.
Дните минават.
Животът те поема.
Започваш да забравяш.
Първо малки детайли, след това и по-големи….
В съзнанието се запечатват лица, случки, аромати.
Но есенцията малко по малко се отмива.
И един ден, се сещаш за нещо мило.
Което преди е било пред очите ти всеки ден, а не си забелязвал.
Съгласен си да дадеш каквото ти поискат, за да можеш да си го върнеш.
Макар и само за малко.….
И тогава винаги си спомням жълтите стени в кухнята.
И плочата на Кени Роджърс….

Тях никой не може да ми ги вземе.

понеделник, 20 февруари 2012 г.

The End ....

                                            
Никой не е застрахован срещу Края. Никой.
Един ден той просто идва... И оставя след себе си дупка - голяма и черна, колкото самия ад.
                          
Никой не е подготвен за Края. Колкото и очакван да е той.
Казваш си "Така е по-добре", а отвътре всичко ти е кухо и празно. Не можеш да избягаш от спомените и образите, които ще помниш цял живот.... Бавно те изпълва тихата агресия срещу целия свят, че нищо не можеш да направиш... А накрая оставт само мъката и безсилието.

Затова е крайно време да се научим, че хубавите неща трябва да се правят навреме.  В мига, в който дойде поривът. Без да мислиш дали моментът е подходящ. Докато не е станало твърде късно... 
                     
Отделяйте повече време за тези, които обичате, защото те няма да бъдат винаги до вас.
Гушнете и целунете малкото човече, което ви гледа отдолу нагоре с възхищение, защото то скоро ще порасне и само след няколко години вече няма да спи всеки ден в къщи.

Дръжте се за ръце и ценете моментите, които прекарвате с любимия си човек, защото (колкото и черно да звучи) никой не знае още колко време заедно ви остава.

Намрете и отделете време да се бичате, да си говорите и да споделяте всичко, което искате да си кажете.

Защото животът не е броят вдишвания, които правим, а преживените моменти, които спират дъха ни.....

четвъртък, 29 декември 2011 г.

end of the year.......


                                 
В началото на всяка година всеки си прави списък с желания за случване – по възможност до идния декември. И, естествено, в края на годината започват равносметките - по подразбиране някак. Сякаш е задължително човек да отчита сам пред себе си  колко „да” и колко „не” са се случили....
                           
Струва ми се прекалено педантично, отличническо някакво. Не е ли по-важно да ти е било хубаво, даже и с всички глупости, които си сътворил през годината?....  Харесвам си всички издънки и си ги искам, мои са си. Не искам да съм безгрешна и преизпълняваща планове. Хората са го казали - колкото по-розово, толкова по-гнило – проверено е....  

Затова, скъпи мои приятели, познати, близки, не толкова близки, роднини, колеги, съседи, съученици и други:
                          
Носете си новите дрехи и се опитайте по-често да цените уникалността на момента, защото той никога няма да се повтори. Пожелавам ви една прекрасна година, която да остави топъл спомен в сърцата ви... 
И няма нужда от покриване на нормативи – ударниците никой не ги обича :) 
Бъдете здрави и се обичайте!

понеделник, 12 септември 2011 г.

Instead of Good bye

               
Два дни с един от най-близките хора в моя живот.

Колко отдавана ми липсваха.

И някак не бяха достатъчни.

Но съм щастлива, че все пак се случиха.

Часове разговори, недостатъчни отново.

Вечеря, наздравици и пак разговори.

Спомени.

Става ти малко тъжно, че онова време завинаги си е отишло.

Но ти е хубаво и уютно, че има някой, с когото да си го спомняш.

Празни бутилки алкохол и блеснали очи.

Лека нощ.


Сутрешно кафе.

Ръчно свити цигари.

Тютюн с аромат на шоколад .

Толкова, толкова приятно.

Споделяне и признания.

Благодарност, която не е нужно да се изказва.

Да, точно тези минути ми липсваха.

И отново ги имахме.


….


Последни часове.

Искам някак да наваксам предварително за месеците до следващата среща…

Летище, забързани непознати хора.

Гърлото ми се е стегнало, сякаш съм яла лепило.

Последни думи.

Усмихвам се и махам с ръка, а отвътре ми идва да викам.

Тръгвам.

Поплаквам си малко. Успявам никой да не ме види.

Хубаво ми е, че тези два дни се случиха.

И че има някой, на когото след толкова години продължавам да се радвам.

И когото ще продължавам да чакам.

Кошутке, обичам те!

Благодаря ти!

петък, 12 август 2011 г.

Сутрешно



                                                         
Някакво ми е мило и носталгично.
Сънувам странни сънища. Посещават ме призраци от миналото. Почти всяка нощ.
И тази сутрин, с първите глътки от кафето (любимият ми момент от деня, когато цялата къща още спи), си спомних за едно стихотворение, което преди години много често си четях.

Ето го. Едно от най-добрите, които съм чела някога.


След шумните наздравици за щастие.
След клетвите да ме обичат вечно.

След краткото семейно междучасие.
След загуба на кръв и на човечност.

След стражата на женските ми сънища,
в които не успях да се укрия.
След крехките илюзии за бъдеще,
удавени във дългите ракии.

След шепа извинения разплакани,
след розите, след клетвите, след всичко...
В живота ми на пръсти влезе някой.
Без клетви цял живот да ме обича.

Една звезда не е свалил в нозете ми.
Не ми е подарявал лилав здрача.
И стиска зъби, май е от мъжете,
които нямат навика да плачат.

И мислих, само няколко недели,
във райската градина под дървото
споделям с непознатия постеля.

… А всъщност - съм споделяла живота си.



Много хубаво, нали? ...

четвъртък, 9 юни 2011 г.

N.A.T.U.R.A.L.



От доста време ме вълнува един деликатен въпрос…. За един тип девойчета с много характерен тъмен мъх над горната устна… Да си го кажем директно – видим, мекичък, блестящ на слънцето, добре отгледан мустак. Да, да, знам, че това е нещо естествено. А и нали уж мургавите жени били по-екзотични и доста харесвани…

Но не може да спре да ме вълнува въпросът: Колко от тези натурално-екзотични девойки са наясно, че е някак кофти (да не кажа доста кофти) да си жена и да имаш мустаци?…

Дали изобщо забелязват в огледалото този натурален „аксесоар”? Питам дали забелязват, защото поне половината от тях гордо си го носят и дори се правят, че той не съществува… (Такива екземпляри съм виждала, че простооооо….) Извинете, но мустакът е първото нещо, което ти се забожда в очите, колкото и притежателката му да се прави, че го няма.

Затова много държа да напиша на обществено място, няколко неща, които са категорично ЗА-БРА-НЕ-НИ при всички положения:

1. Комбинацията „жена – мустак”

2. Комбинацията „мустак – ярко червило”

3. Комбинацията "мустак - фон-дьо-тен"

4. Комбинацията „мустак – самочувствие до небето”
                                       
Добре де, не са виновни, че са се родили такива… Просто си мисля как не пропускат да премахнат окосмяването от други части на тялото си, а точно мустакът (в средата на лицето все пак!!!) си стои…

Може би никога няма да разбера...

вторник, 22 февруари 2011 г.

(Fake) Friends Forever

                                                                                      

               
Напоследък все по-често се убеждавам, че това, което аз наричам "приятелство", силно се разминава с представите на други хора за същото. Затова ми е изключително важно да разбера какъв точно трябва да бъде един човек, за да можеш да го наречеш "приятел"...  И има ли задължителни качества, без които не ставаш за "приятел"?...

Трябва ли да бъде представителен, за да можеш да се хвалиш на нормалните простосмъртни, че тази вечер той стои на твоята маса?

Трябва ли да познава известни хора, за да го ръчкаш непрекъснато да те запознава с тях?

Трябва ли да да бъде шумен, забавен, да привлича внимание, да превръща  всеки разговор в представление?

Трябва ли да афишира пред целия свят и най-малките детайли около срещата ви снощи, онзи ден, миналата седмица и т.н.?

Трябва ли да бъде на линия за всяка глупост, за която си се сетил и да влага старание, каквото не би вложил за много по-важни неща?

Трябва ли наистина....?