Сутрешно

                                                         
Някакво ми е мило и носталгично.
Сънувам странни сънища. Посещават ме призраци от миналото. Почти всяка нощ.
И тази сутрин, с първите глътки от кафето (любимият ми момент от деня, когато цялата къща още спи), си спомних за едно стихотворение, което преди години много често си четях.

Ето го. Едно от най-добрите, които съм чела някога.


След шумните наздравици за щастие.
След клетвите да ме обичат вечно.
След краткото семейно междучасие.
След загуба на кръв и на човечност.

След стражата на женските ми сънища,
в които не успях да се укрия.
След крехките илюзии за бъдеще,
удавени във дългите ракии.

След шепа извинения разплакани,
след розите, след клетвите, след всичко...
В живота ми на пръсти влезе някой.
Без клетви цял живот да ме обича.

Една звезда не е свалил в нозете ми.
Не ми е подарявал лилав здрача.
И стиска зъби, май е от мъжете,
които нямат навика да плачат.

И мислих, само няколко недели,
във райската градина под дървото
споделям с непознатия постеля.

… А всъщност - съм споделяла живота си.



Много хубаво, нали? ...