петък, 26 октомври 2012 г.

Смисълът...

Скоро научих прекрасна новина, от която се почувствах много, много щастлива!...
Значи все пак се оказа вярно, че на хубавите хора (рано или късно) им се случват хубави неща!
Стана ми толкова мило и уютно!
И за пореден път се убедих кое е най-истинското нещо на света, за което единствено има смисъл да рискуваш, да се лишаваш, да се тревожиш и да не спиш... Да оставиш на заден план суетата, егото и "големите" планове... В името на нещо безценно...

А на всички онези смешни хора с претоварените графици, денонощно звънящите телефони и амбициите до небето мога да кажа само едно:
И най-вълнуващото пътешествие, и най-перфектната кариера, и всичките пари на света не струват и стотинка пред сладкото чувство да целуваш детето си всяка сутрин...

вторник, 20 март 2012 г.

Имало едно време...


Жълтите стени в кухнята.
Лято е.
Топло.
Слънцето влиза в стаята през зелено-оранжевите пердета.
Има музика.
Кени Роджърс.
Плоча….

Малка съм… 9-10-годишна.
Имам дълга плитка до кръста, червени къси панталони и жълта блуза без ръкави.
Става ми уютно, когато си спомням.
И топло. И тъжно. И малко празно.


Времето нищо не лекува.
Не мисля, че изобщо има нещо вярно в тази “мъдрост”.
Времето само бавно и незабележимо заличава спомените.
Дните минават.
Животът те поема.
Започваш да забравяш.
Първо малки детайли, след това и по-големи….
В съзнанието се запечатват лица, случки, аромати.
Но есенцията малко по малко се отмива.
И един ден, се сещаш за нещо мило.
Което преди е било пред очите ти всеки ден, а не си забелязвал.
Съгласен си да дадеш каквото ти поискат, за да можеш да си го върнеш.
Макар и само за малко.….
И тогава винаги си спомням жълтите стени в кухнята.
И плочата на Кени Роджърс….

Тях никой не може да ми ги вземе.

понеделник, 20 февруари 2012 г.

The End ....

                                            
Никой не е застрахован срещу Края. Никой.
Един ден той просто идва... И оставя след себе си дупка - голяма и черна, колкото самия ад.
                          
Никой не е подготвен за Края. Колкото и очакван да е той.
Казваш си "Така е по-добре", а отвътре всичко ти е кухо и празно. Не можеш да избягаш от спомените и образите, които ще помниш цял живот.... Бавно те изпълва тихата агресия срещу целия свят, че нищо не можеш да направиш... А накрая оставт само мъката и безсилието.

Затова е крайно време да се научим, че хубавите неща трябва да се правят навреме.  В мига, в който дойде поривът. Без да мислиш дали моментът е подходящ. Докато не е станало твърде късно... 
                     
Отделяйте повече време за тези, които обичате, защото те няма да бъдат винаги до вас.
Гушнете и целунете малкото човече, което ви гледа отдолу нагоре с възхищение, защото то скоро ще порасне и само след няколко години вече няма да спи всеки ден в къщи.

Дръжте се за ръце и ценете моментите, които прекарвате с любимия си човек, защото (колкото и черно да звучи) никой не знае още колко време заедно ви остава.

Намрете и отделете време да се бичате, да си говорите и да споделяте всичко, което искате да си кажете.

Защото животът не е броят вдишвания, които правим, а преживените моменти, които спират дъха ни.....