Сутрешно

                                                         
Някакво ми е мило и носталгично.
Сънувам странни сънища. Посещават ме призраци от миналото. Почти всяка нощ.
И тази сутрин, с първите глътки от кафето (любимият ми момент от деня, когато цялата къща още спи), си спомних за едно стихотворение, което преди години много често си четях.

Ето го. Едно от най-добрите, които съм чела някога.


След шумните наздравици за щастие.
След клетвите да ме обичат вечно.
След краткото семейно междучасие.
След загуба на кръв и на човечност.

След стражата на женските ми сънища,
в които не успях да се укрия.
След крехките илюзии за бъдеще,
удавени във дългите ракии.

След шепа извинения разплакани,
след розите, след клетвите, след всичко...
В живота ми на пръсти влезе някой.
Без клетви цял живот да ме обича.

Една звезда не е свалил в нозете ми.
Не ми е подарявал лилав здрача.
И стиска зъби, май е от мъжете,
които нямат навика да плачат.

И мислих, само няколко недели,
във райската градина под дървото
споделям с непознатия постеля.

… А всъщност - съм споделяла живота си.



Много хубаво, нали? ...

N.A.T.U.R.A.L.

От доста време ме вълнува един деликатен въпрос…. За един тип девойчета с много характерен тъмен мъх над горната устна… Да си го кажем директно – видим, мекичък, блестящ на слънцето, добре отгледан мустак. Да, да, знам, че това е нещо естествено. А и нали уж мургавите жени били по-екзотични и доста харесвани…

Но не може да спре да ме вълнува въпросът: Колко от тези натурално-екзотични девойки са наясно, че е някак кофти (да не кажа доста кофти) да си жена и да имаш мустаци?…

Дали изобщо забелязват в огледалото този натурален „аксесоар”? Питам дали забелязват, защото поне половината от тях гордо си го носят и дори се правят, че той не съществува… (Такива екземпляри съм виждала, че простооооо….) Извинете, но мустакът е първото нещо, което ти се забожда в очите, колкото и притежателката му да се прави, че го няма.

Затова много държа да напиша на обществено място, няколко неща, които са категорично ЗА-БРА-НЕ-НИ при всички положения:

1. Комбинацията „жена – мустак”

2. Комбинацията „мустак – ярко червило”

3. Комбинацията "мустак - фон-дьо-тен"

4. Комбинацията „мустак – самочувствие до небето”
                                       

Добре де, не са виновни, че са се родили такива… Просто си мисля как не пропускат да премахнат окосмяването от други части на тялото си, а точно мустакът (в средата на лицето все пак!!!) си стои…

Може би никога няма да разбера...

(Fake) Friends Forever

                                                                                      

               

Напоследък все по-често се убеждавам, че това, което аз наричам "приятелство", силно се разминава с представите на други хора за същото. Затова ми е изключително важно да разбера какъв точно трябва да бъде един човек, за да можеш да го наречеш "приятел"...  И има ли задължителни качества, без които не ставаш за "приятел"?...

Трябва ли да бъде представителен, за да можеш да се хвалиш на нормалните простосмъртни, че тази вечер той стои на твоята маса?

Трябва ли да познава известни хора, за да го ръчкаш непрекъснато да те запознава с тях?

Трябва ли да да бъде шумен, забавен, да привлича внимание, да превръща  всеки разговор в представление?

Трябва ли да афишира пред целия свят и най-малките детайли около срещата ви снощи, онзи ден, миналата седмица и т.н.?

Трябва ли да бъде на линия за всяка глупост, за която си се сетил и да влага старание, каквото не би вложил за много по-важни неща?

Трябва ли наистина....?

За лисиците и хората

Има една много особена и лесно забележима порода хора. Аз ги наричам лисици. Хора – лисици.

Няма начин да не познавате поне един такъв екземпляр. Ако случайно не се сещате, загледайте се в хората около вас. Задължително имате поне един такъв „приятел”. Привидно добрички и усмихнати, хората-лисици внимателно те проучват, следят всяка твоя стъпка и не пропускат нищо от това, което се случва с теб. Те са любезни, кокетни, привидно сърцати и загрижени. Мило се интересуват от теб и живота ти. Твърдят, че им липсваш и че им става мъчно, когато не се виждате често. Обещават да са до теб и винаги са насреща "ако има нещо". Дават мило и драго, за да те убедят, че са ти истински приятели и че им пука за теб.....

"Колко мило" биха си казали нормалните хора. И действително би било прекрасно… Само ако беше истина… Но в живота на хората-лисици всичко е роля. Внимателно режисирана. И поведението, и думите, и подсмисълът зад всяка фраза и всичко. Днес ти казват колко си важен за тях, а утре вече говорят зад гърба ти и разказват на всички колко кофти човек си всъщност .

Хората-лисици са влюбени в себе си и са супер активни. Искрено вярват, че са неотразими и че всичко в живота им е перфектно, без нито една грешка. (Разбира се, всеки е длъжен да забележи това.) Не обичат хубавите неща да се случват на някой друг. А когато това все пак неизбежно стане, веднага влиза в действие старата позната схема…

Е, какво да ги правиш… Те просто са се родили такива – лисици. И със сигурност никога няма да излязат от кожата си. Нито от ролята, която цял живот играят… Винаги, когато случаят ме среща с тях, се сещам какво обичаше да казва един много скъп за мен човек….

                                                   
Приятелите са като птиците. Неприятелите не летят.....

                               

Блогър или обикновен комплексар?...

Каня се от 100 години да напиша нещо ново. Редовно чета блоговете на двама приятели, радвам им се, коментирам и (мисля, че) ги подкрепям, макар и виртуално... А в същото време в главата ми скачат и тичат хиляди мисли, които ми се иска да бъдат споделени, пък сякаш нещо не ми се започва...

Скоро изтеглих всички сезони на Sex & The City и започнах да ги гледам от самото начало. Искрено се забавлявах, буквално крадях всяка свободна минута, за да изгледам поредната серия. И без да искам започнах да правя аналог между филма и тези токова модерни напоследък блогове. Виртуалното пространство буквално гъмжи от всякакви компетентни момиченца, които искат да бъдат чути. Пардон, четени. Пишат, нищят актуалните проблеми на човечеството и дават съвети… Може би всяка от тях искрено вярва, че е една нова Кари Брадшоу…, знам ли?...

Естествено, че няма лошо. Рано или късно човек има нужда да си излее душата, да разкаже за хубавото и лошото, тъжното и веселото…

И все пак, колкото и да се старя да бъда толерантна (и да не си показвам рогата), не мога да си затворя очите за нещо, което (по мое скромно мнение) доста дразни. А именно онази част от тези така наречени писателки, които са страшно активни, страшно компетентни и буквално пускаш чешмата и техните „творби” вече текат, а всъщност са претъпкани само с глупости…

Както казваше един приятел: „В България всеки втори е или каратист, или китарист” Е, бих добавила „или блогър”. Те пишат ежедневно и играят разстроени, ако седмица примерно не са пост-нали нищо. Разбират от всичко, вълнува ги всичко. И най-важното – знаят отговора на всеки въпрос и решението на всеки проблем.

А може би най-дразнещото в цялата ситуация е стилът на тези мили креативни създания. Безкрайни изречения, наблъскани с отнесени метафори и странни словосъчетания, цитати, препратки, алюзии… стра-а-а-ашна работа. Сякаш целта преди всичко е четейки да си кажеш „Бреей, гледай как можело да пише това девойче”… А всъщност леко ми идва да го намеря това „талантливо” същество и да му плесна едно шамарче. Ей така, с добро, малко поне да се усети, че е време да слезе на земята.

Веднага давам пример. ОК, няма да споменавам „автора”:

„Пространството във вакуума около мен се е наслоило с полепнал по душата ми лепкав катран. Искам да го дишам, да се накажа, не заслужавам нещо по-чисто. Топлата алена мъгла ме задушава. Няма смисъл да мечтая за розови златопурпурни облаци пълни с надежди. Нямам право да ги имам ”….

Боже мили!!! Защо искаш да натресеш на целия свят такава кретения, бе, рожбичко? Мислиш ли, че не е по-добре просто да кажеш „Гадно ми е”?.... Не знам. Сигурно не е моя работа, но съгласете се, че това е хипер идиотско. И за съжаление такива непрекъснато извират. И са навсякъде...

Както и да е. Сигурно с годините съм станала заядлива, хахаха….
Хайде, лека вечер ;)

Изморих се от човешката пошлост и неразбиране.

Изморих се от необходимостта винаги да обяснявам ... на хора, които са ми никакви.

Не дължа обяснения, не отогварям на въпроси, не влизам в ничие положение!

Никой не знае какво се случва в мен, за да има правото да ме осъжда.

Оставете ме най-после на мира!!!!!!!

Тази сутрин осъзнах колко много съм се променила.

Една любима песен, която не бях слушала много години, тихичко ми подсказа как почти нищо от предишната мен не е останало вече.....

Малко ми стана тъжно.....

Но ми стана и хубаво, че ми се е случило всичко онова, което сега ми напомня за преди....

Че го е имало и винаги ще го има някъде в сърцето ми...

Че ме кара да се усмихвам, макар и с една-две сълзи в очите...

Friends Forever

Вчера попаднах случайно на следната група във Facebook - "Аз обичам приятелите си". И веднага, съвсем спонтанно, кликнах "Харесва ми".

Това ме накара да се замисля колко от така наречените мои приятели наистина мога да нарека такива и с ръка на сърцето да заявя, че истински обичам... Много малко. Да не кажа, че се събират на пръстите на едната ми ръка. Това е малко тъжно, като се замисля колко десетки и дори стотици хора съм срещнала по пътя си и с колко много от тях съм прекарвала чудесни моменти.

Но годините ме научиха да допускам близо само доказани във времето приятели. Такива, които ме харесват, даже и когато съм мъртво пияна, истерична или неадекватна. Които ме понасят, когато се държа като свиня. Които знаят защо го правя и не ми се сърдят. Такива, на които не е нужно да обяснявам какво ми е, защото се чувстваме...

С тези хора времето няма значение. Може да сме били заедно вчера или да не сме се виждали няколко години - всичко си е както е било винаги, сякаш никога не сме се разделяли....

Естествено, че всеки се е променил. Просто важното е, когато сме заедно да сме си същите.... А явно въобще не е лесно, щом толкова малко хора го могат...

Наистина са много малко - точно пет човека. Обичам ги, много... И им благодаря безкрайно. Ние си знаем за какво.

...

Пие ми се! Алкохол! Много!

Пуши ми се. Също много. Мечтая за цигара - да пуша бавно, да не изпитвам никакви угризения от това и да не бързам за никъде...

И ми се спи - зверски. Не помня кога последно съм спала повече от 3-4 часа. Имам чувството, че е било преди 100 години...

Тайно завиждам на приятели, които с най-задгробния глас ми се оплакват, че са пили до сутринта и сега са зле... Боже, как искам и аз да пия до сутринта и после да ми е зле... И да прекарам деня в кревата... Еееех...

С истинско умиление и жаден по детски поглед си представям голяма изпотена чаша с водка, тоник и лимони. Може и мохито - ледено студено с много листа джоджен. А може и каквото и да е, само да е алкохол - да е силен и да ми пари на гърлото...

Сега обаче е друго. Много различно, много лично и много, много доброволно жертвоготовно. Както обичаше да казва един много близък за мен човек, "Има си приоритети в тоя живот". Да, има си. Едно малко човече протяга ръчички към теб и едно малко сърчице тупти, защото точно ти си му дал живот. Най-съкровеното тайнство се е случило точно на теб и на човека, когото обичаш.

И нищо друго няма значение...

The Sweetest Thing

Още само няколко дни...

Струват ми се едновременно безкрайни и кратки като миг...

Само след седмица всичко ще бъде друго - аз, животът ми, ценностите, смисълът.

Минутите ще текат в друго темпо.

Очите ми ще блестят по друг начин.

Сърцето ми ще бие за друго същество - много по-скъпо и любимо от всеки друг...

Чакам и се вълнувам...

И малко ме е страх, но сигурно е нормално...

Още само няколко дни...