The End ....

                                            
Никой не е застрахован срещу Края. Никой.
Един ден той просто идва... И оставя след себе си дупка - голяма и черна, колкото самия ад.
                          
Никой не е подготвен за Края. Колкото и очакван да е той.
Казваш си "Така е по-добре", а отвътре всичко ти е кухо и празно. Не можеш да избягаш от спомените и образите, които ще помниш цял живот.... Бавно те изпълва тихата агресия срещу целия свят, че нищо не можеш да направиш... А накрая оставт само мъката и безсилието.

Затова е крайно време да се научим, че хубавите неща трябва да се правят навреме.  В мига, в който дойде поривът. Без да мислиш дали моментът е подходящ. Докато не е станало твърде късно... 
                     
Отделяйте повече време за тези, които обичате, защото те няма да бъдат винаги до вас.
Гушнете и целунете малкото човече, което ви гледа отдолу нагоре с възхищение, защото то скоро ще порасне и само след няколко години вече няма да спи всеки ден в къщи.

Дръжте се за ръце и ценете моментите, които прекарвате с любимия си човек, защото (колкото и черно да звучи) никой не знае още колко време заедно ви остава.

Намрете и отделете време да се бичате, да си говорите и да споделяте всичко, което искате да си кажете.

Защото животът не е броят вдишвания, които правим, а преживените моменти, които спират дъха ни.....

end of the year.......

                                 

В началото на всяка година всеки си прави списък с желания за случване – по възможност до идния декември. И, естествено, в края на годината започват равносметките - по подразбиране някак. Сякаш е задължително човек да отчита сам пред себе си  колко „да” и колко „не” са се случили....

                           

Струва ми се прекалено педантично, отличническо някакво. Не е ли по-важно да ти е било хубаво, даже и с всички глупости, които си сътворил през годината?....  Харесвам си всички издънки и си ги искам, мои са си. Не искам да съм безгрешна и преизпълняваща планове. Хората са го казали - колкото по-розово, толкова по-гнило – проверено е....  

Затова, скъпи мои приятели, познати, близки, не толкова близки, роднини, колеги, съседи, съученици и други:

                          

Носете си новите дрехи и се опитайте по-често да цените уникалността на момента, защото той никога няма да се повтори. Пожелавам ви една прекрасна година, която да остави топъл спомен в сърцата ви... 

И няма нужда от покриване на нормативи – ударниците никой не ги обича :) 

Бъдете здрави и се обичайте!

Instead of Good bye

               
Два дни с един от най-близките хора в моя живот.

Колко отдавана ми липсваха.

И някак не бяха достатъчни.

Но съм щастлива, че все пак се случиха.

Часове разговори, недостатъчни отново.

Вечеря, наздравици и пак разговори.

Спомени.

Става ти малко тъжно, че онова време завинаги си е отишло.

Но ти е хубаво и уютно, че има някой, с когото да си го спомняш.

Празни бутилки алкохол и блеснали очи.

Лека нощ.


Сутрешно кафе.

Ръчно свити цигари.

Тютюн с аромат на шоколад .

Толкова, толкова приятно.

Споделяне и признания.

Благодарност, която не е нужно да се изказва.

Да, точно тези минути ми липсваха.

И отново ги имахме.


….


Последни часове.

Искам някак да наваксам предварително за месеците до следващата среща…

Летище, забързани непознати хора.

Гърлото ми се е стегнало, сякаш съм яла лепило.

Последни думи.

Усмихвам се и махам с ръка, а отвътре ми идва да викам.

Тръгвам.

Поплаквам си малко. Успявам никой да не ме види.

Хубаво ми е, че тези два дни се случиха.

И че има някой, на когото след толкова години продължавам да се радвам.

И когото ще продължавам да чакам.

Кошутке, обичам те!

Благодаря ти!

Сутрешно

                                                         
Някакво ми е мило и носталгично.
Сънувам странни сънища. Посещават ме призраци от миналото. Почти всяка нощ.
И тази сутрин, с първите глътки от кафето (любимият ми момент от деня, когато цялата къща още спи), си спомних за едно стихотворение, което преди години много често си четях.

Ето го. Едно от най-добрите, които съм чела някога.


След шумните наздравици за щастие.
След клетвите да ме обичат вечно.
След краткото семейно междучасие.
След загуба на кръв и на човечност.

След стражата на женските ми сънища,
в които не успях да се укрия.
След крехките илюзии за бъдеще,
удавени във дългите ракии.

След шепа извинения разплакани,
след розите, след клетвите, след всичко...
В живота ми на пръсти влезе някой.
Без клетви цял живот да ме обича.

Една звезда не е свалил в нозете ми.
Не ми е подарявал лилав здрача.
И стиска зъби, май е от мъжете,
които нямат навика да плачат.

И мислих, само няколко недели,
във райската градина под дървото
споделям с непознатия постеля.

… А всъщност - съм споделяла живота си.



Много хубаво, нали? ...

N.A.T.U.R.A.L.

От доста време ме вълнува един деликатен въпрос…. За един тип девойчета с много характерен тъмен мъх над горната устна… Да си го кажем директно – видим, мекичък, блестящ на слънцето, добре отгледан мустак. Да, да, знам, че това е нещо естествено. А и нали уж мургавите жени били по-екзотични и доста харесвани…

Но не може да спре да ме вълнува въпросът: Колко от тези натурално-екзотични девойки са наясно, че е някак кофти (да не кажа доста кофти) да си жена и да имаш мустаци?…

Дали изобщо забелязват в огледалото този натурален „аксесоар”? Питам дали забелязват, защото поне половината от тях гордо си го носят и дори се правят, че той не съществува… (Такива екземпляри съм виждала, че простооооо….) Извинете, но мустакът е първото нещо, което ти се забожда в очите, колкото и притежателката му да се прави, че го няма.

Затова много държа да напиша на обществено място, няколко неща, които са категорично ЗА-БРА-НЕ-НИ при всички положения:

1. Комбинацията „жена – мустак”

2. Комбинацията „мустак – ярко червило”

3. Комбинацията "мустак - фон-дьо-тен"

4. Комбинацията „мустак – самочувствие до небето”
                                       

Добре де, не са виновни, че са се родили такива… Просто си мисля как не пропускат да премахнат окосмяването от други части на тялото си, а точно мустакът (в средата на лицето все пак!!!) си стои…

Може би никога няма да разбера...

(Fake) Friends Forever

                                                                                      

               

Напоследък все по-често се убеждавам, че това, което аз наричам "приятелство", силно се разминава с представите на други хора за същото. Затова ми е изключително важно да разбера какъв точно трябва да бъде един човек, за да можеш да го наречеш "приятел"...  И има ли задължителни качества, без които не ставаш за "приятел"?...

Трябва ли да бъде представителен, за да можеш да се хвалиш на нормалните простосмъртни, че тази вечер той стои на твоята маса?

Трябва ли да познава известни хора, за да го ръчкаш непрекъснато да те запознава с тях?

Трябва ли да да бъде шумен, забавен, да привлича внимание, да превръща  всеки разговор в представление?

Трябва ли да афишира пред целия свят и най-малките детайли около срещата ви снощи, онзи ден, миналата седмица и т.н.?

Трябва ли да бъде на линия за всяка глупост, за която си се сетил и да влага старание, каквото не би вложил за много по-важни неща?

Трябва ли наистина....?

За лисиците и хората

Има една много особена и лесно забележима порода хора. Аз ги наричам лисици. Хора – лисици.

Няма начин да не познавате поне един такъв екземпляр. Ако случайно не се сещате, загледайте се в хората около вас. Задължително имате поне един такъв „приятел”. Привидно добрички и усмихнати, хората-лисици внимателно те проучват, следят всяка твоя стъпка и не пропускат нищо от това, което се случва с теб. Те са любезни, кокетни, привидно сърцати и загрижени. Мило се интересуват от теб и живота ти. Твърдят, че им липсваш и че им става мъчно, когато не се виждате често. Обещават да са до теб и винаги са насреща "ако има нещо". Дават мило и драго, за да те убедят, че са ти истински приятели и че им пука за теб.....

"Колко мило" биха си казали нормалните хора. И действително би било прекрасно… Само ако беше истина… Но в живота на хората-лисици всичко е роля. Внимателно режисирана. И поведението, и думите, и подсмисълът зад всяка фраза и всичко. Днес ти казват колко си важен за тях, а утре вече говорят зад гърба ти и разказват на всички колко кофти човек си всъщност .

Хората-лисици са влюбени в себе си и са супер активни. Искрено вярват, че са неотразими и че всичко в живота им е перфектно, без нито една грешка. (Разбира се, всеки е длъжен да забележи това.) Не обичат хубавите неща да се случват на някой друг. А когато това все пак неизбежно стане, веднага влиза в действие старата позната схема…

Е, какво да ги правиш… Те просто са се родили такива – лисици. И със сигурност никога няма да излязат от кожата си. Нито от ролята, която цял живот играят… Винаги, когато случаят ме среща с тях, се сещам какво обичаше да казва един много скъп за мен човек….

                                                   
Приятелите са като птиците. Неприятелите не летят.....

                               

Блогър или обикновен комплексар?...

Каня се от 100 години да напиша нещо ново. Редовно чета блоговете на двама приятели, радвам им се, коментирам и (мисля, че) ги подкрепям, макар и виртуално... А в същото време в главата ми скачат и тичат хиляди мисли, които ми се иска да бъдат споделени, пък сякаш нещо не ми се започва...

Скоро изтеглих всички сезони на Sex & The City и започнах да ги гледам от самото начало. Искрено се забавлявах, буквално крадях всяка свободна минута, за да изгледам поредната серия. И без да искам започнах да правя аналог между филма и тези токова модерни напоследък блогове. Виртуалното пространство буквално гъмжи от всякакви компетентни момиченца, които искат да бъдат чути. Пардон, четени. Пишат, нищят актуалните проблеми на човечеството и дават съвети… Може би всяка от тях искрено вярва, че е една нова Кари Брадшоу…, знам ли?...

Естествено, че няма лошо. Рано или късно човек има нужда да си излее душата, да разкаже за хубавото и лошото, тъжното и веселото…

И все пак, колкото и да се старя да бъда толерантна (и да не си показвам рогата), не мога да си затворя очите за нещо, което (по мое скромно мнение) доста дразни. А именно онази част от тези така наречени писателки, които са страшно активни, страшно компетентни и буквално пускаш чешмата и техните „творби” вече текат, а всъщност са претъпкани само с глупости…

Както казваше един приятел: „В България всеки втори е или каратист, или китарист” Е, бих добавила „или блогър”. Те пишат ежедневно и играят разстроени, ако седмица примерно не са пост-нали нищо. Разбират от всичко, вълнува ги всичко. И най-важното – знаят отговора на всеки въпрос и решението на всеки проблем.

А може би най-дразнещото в цялата ситуация е стилът на тези мили креативни създания. Безкрайни изречения, наблъскани с отнесени метафори и странни словосъчетания, цитати, препратки, алюзии… стра-а-а-ашна работа. Сякаш целта преди всичко е четейки да си кажеш „Бреей, гледай как можело да пише това девойче”… А всъщност леко ми идва да го намеря това „талантливо” същество и да му плесна едно шамарче. Ей така, с добро, малко поне да се усети, че е време да слезе на земята.

Веднага давам пример. ОК, няма да споменавам „автора”:

„Пространството във вакуума около мен се е наслоило с полепнал по душата ми лепкав катран. Искам да го дишам, да се накажа, не заслужавам нещо по-чисто. Топлата алена мъгла ме задушава. Няма смисъл да мечтая за розови златопурпурни облаци пълни с надежди. Нямам право да ги имам ”….

Боже мили!!! Защо искаш да натресеш на целия свят такава кретения, бе, рожбичко? Мислиш ли, че не е по-добре просто да кажеш „Гадно ми е”?.... Не знам. Сигурно не е моя работа, но съгласете се, че това е хипер идиотско. И за съжаление такива непрекъснато извират. И са навсякъде...

Както и да е. Сигурно с годините съм станала заядлива, хахаха….
Хайде, лека вечер ;)

Изморих се от човешката пошлост и неразбиране.

Изморих се от необходимостта винаги да обяснявам ... на хора, които са ми никакви.

Не дължа обяснения, не отогварям на въпроси, не влизам в ничие положение!

Никой не знае какво се случва в мен, за да има правото да ме осъжда.

Оставете ме най-после на мира!!!!!!!

Тази сутрин осъзнах колко много съм се променила.

Една любима песен, която не бях слушала много години, тихичко ми подсказа как почти нищо от предишната мен не е останало вече.....

Малко ми стана тъжно.....

Но ми стана и хубаво, че ми се е случило всичко онова, което сега ми напомня за преди....

Че го е имало и винаги ще го има някъде в сърцето ми...

Че ме кара да се усмихвам, макар и с една-две сълзи в очите...